Яни:
-Таньо къде ще ходим тази седмица бе?
Таньо:
-Чакай първо да сънувам! - отряза рязко отговорника.
Следващия ден:
Яни:
-Е казвай ,какво ще правим!Сънува ли?
Таньо:
-Чакай бе! Това е тънка работа! Че сънувах-сънувах, сега трябва да разтълкувам!
Е, дали предварително планувано или по съновни тълкувания, Таньо реши, че трябва да посетим пещера Луцифер(град Котел). Джапанките в сака и белет за влака или в нашия случай-раницата, каската и бензин за уаСката и потеглиме към заветната цел – Котел.
Екипът:Таньо Марков(Трънтю), Иван Аврамов(Ванката), Лубомир Янков(Любака), Женет (доктор Жу) и Яни
Планът:Обход на пешера Луцифер,а след това и празнуване на ражденния ден на Станислав(курсист, който щеше да ни чака там).
И така червена уаСка потегли от дружество „Сърнена гора“ в 8 сутринта за Котел.След няколко часа път, решихме да хапнем нещо в едно крайпътно заведение. Сред пищното меню включващо:
„Реплики на бармана до звънящата жена търсеща съпруга си:
-преди малко си тръгна - 5 лв
-мина от тук, работеше нещо - 10 лв
-прочие,прочие-15лв
-не съм го виждал от седмици 30 лв“ и т.н.
Решихме да се спрем на шкембе и пилешка чорба. След закуската или по-скоро обяда, потеглихме към пещера Луцифер.За мен, току що завърнал се в клуба любител на пещерното дело и курсистката Жанет това беше нова дупка. По пътя имаше прилична доза смях и бисери, като :
-Тити,няма ли да идем на пещера Приказна? - Попита Жанет
-Другият път.Пещерата няма да избяга. - Отговори и началството
-Ама да ама аз ей сега я видях да крачи надлу!
-Ааа, тя отива до Котел за вода и прилепи! Ще се върне до довечера“
Намерихме дупката прилично бързо...само с едно връщане назад и започнахме подготовката. След дългия и сложен процес на преобличане пред осем мъжки очи на гола поляна, докторката разбра, че ще трябва пак да се преоблича заради бързо изработения и далеч по качествен гащеризон от Иван и вместо мрънкане и прочие, последваха радосни изблици и подскачане насам натам по случай новата придобивка. Е какво да се прави, новото си е ново, радоста си е радост, сякаш беше вчера когато спях на терасата, в мазето и т.н. само и само да си тествам новият спален чувал. Та тази ободряваща случка беше последвана от слагане на сбруи, зареждане на челници и карабитки, накатаване на въжето за проникване и всички останали пещернячески процеси преди проникването на пещера.С вълнение и малко страх, Докторката екипира около 30-те метра и зачака останалите прониквачи.
След като всички бяхме долу, бавно и спокойно тръгнахме по основната галерия навътре. Стигнахме до червено знаме с надпис:
„ От тук навътре,който продължава...ша съжалява‘‘
Е щом са го написали хората,значи трябва да е вярно.След кратка почивка, цигара и малко шоколад, потеглихме навън.Любо и Иван тръгнаха напред,малко след тях потеглихме и останалите. Аз решх да резекипирам,така че се движих последен. На отвеса не се чакахме много.Въпреки предупреждението на Таньо да изчакам още пет минути, за да избегна вероятните падащи камъни и кал, аз реших все пак да започна да се катеря нагоре – ГРЕШКА - След около десетина метра, огромна буца кал умешена с камънчета падна върху иначе заздравяващият ми крак. Е човека хувабо ми каза да почакам още малко ама на, трвърдоглавото си е твърдоглаво. Както и да е, съвсем задлъжнях: сега освен пари имам и кал да му връщам на човека. След кратък диалог:
(„-Пау!
-Кажи бе!
-А нищо, проверявам дали си жив“)
Успешно разекипирах пещерата, с родилни мъки и закуцах с походка на ранена котка към уаСката.
Точка едно от дневния ред-изпълнена. Сега само остана да се предвижим до заслона „Мочурите“ или нещо подобно, за да се присъединим към вече започналото празненство по случай рожденният ден на Станислав. Решихме да минем по „кратък път“ за да пристигнем на верме. Да ,да ама НЕ! Никой не беше взел под въпрос високата проходимост на уаската...резултът-набутахме се навърте в гората, по черни пътища, по които едва ли някой беше минавал скоро.
Извода:Ако сте навътре в гората, тъмно е, не помните много добре района, имате уаска и нямате време, никога, никога, никога не хващайте краткия път!
След дълги часове обикаляне насам-натам, безброй телефонни обаждания на приятели познаващи района и накрая около 40 минутно изкачване по една еко пътека в късните или по-скоро ранните часове на денонощието (към 1:30 сутринта) стигнахме до така мечтания заслон край Сливен: Малка спретната къщурка с два дънера отпред. Последваха печка, ракия, мезета, смях и емоции. На сутринта след кафе, закуска и отново емоции потеглихме към руската машина, там оставихме Жанет (която е родом от Сливен) и потеглихме бавно и спокойно към родният град.Останалото както се казва е иЗтория.
Из спомените на Яни Боцановски
