Само няколко дни са изминали от експедицията в парк Стенето , организирана от СК”Приста „ гр. Русе на 18-21.07.2013 и въпреки огромния обем работа „важен за човечеството”, който се извърши, все за това си мисля за леко натрапливия аромат на мента, за чай от мащерка и леко стипцивия, но неимоверно сладкия букет от вкусове на диви ягоди, малини и боровинки в устата ми. Абе лакомия до шия. И как да не мисля за това, като още първия ден (, а и следващия) от участието на СК „Саламандър” в експедиция Стенето 2, започна, като ме събужда силно щипещо гъделичкане по носа. Излизам от палатката, за да се разправя със злосторника , а насреща ми необезпокояван сам той стои и ми се кокори –цяла туфа с росна мента. Брей , вярно ,че дойдохме среднощ, вярно , че пълната луна вечерта не ме оставяше да откъсна поглед от нея, та не можах да огледам поляната, ама да си опъна палатката в този будилник ментата ( как само звъни и мирише росна мента напечена от утринно слънце), е най - лошото нещо за поспалана като мен. Пооглеждам се, пооглеждам се, навсякъде положението същото.
Дъното на дола(Чаушов дол) цялото покорено от нахлната мента.
Вниманието ми привличат леката суетня около сутрешния лагерен огън и неколцината ранобудни. Заплашвам ментата, че ще я направя на чай, ако ме събуди и утре и бързам да удостоя другите с присъствието си. От радост ме надариха с обилна закуска и най- вкусния чай на света, приготвен от 10-на билки, събрани малко по рано в утрото от склона край палатковия лагер, малко градска липа и щипка тайна.
Всичко овкусяваме с приятелско дърдорене и смях, В това време Сашо- организаторът ( СК „Приста”), снове измежду нас и прииждащите от палатките сънливи люде и се опитва да въведе ред. Не след дълго след като всички са вече будни, набитото око може да забележи, че сред привидния лек хаос от отпиващи чай, придърпващи сладкото и притоплящи се на огъня хора, се извършват и странични дейности, несвързани с трупането на мазнини за зимата- след глътка чай, някой набутва въже в прониквачка, някой си реже кашкавал и салам за филийката си, а остатъка скътва нанякъде, някой подрънква с „наръч” карабинери и примки в едната ръка, докато хвърля наръч дърва за да подхрани лагерния огън с другата и т.н. . И с всеки литър вода, който планинската река , пресичаща дола отнася, тези „ странични” дейности все повече вземат превес над похапването и в един момент хаосът от сънливи лица, се претворява в бодри групи пещерняци, всеки с определена задача, всеки съсредоточен в изпълнението и . Ето и първите групи тромаво се качват по склона над лагера. Тръгва и моята група. Настигаме едни , задминават ни други, всеки с различен темп според задачите, товара и състава( броя си). Вървя и аз ..., но на моменти по малко изоставам или по много... и съвсем егоиостично, отривисто бързам да накъсам шепа боровинки или отмъщавам на някоя ягода , която ми се червене насреща и се мисли за по хубава от мен. Подтичвам и настигам моите другари Яни ( СК Саламандър), Тошко( ПК Стринава), Миро( ПК Витен) и Чефо –( СК Варна) и се правя , че нищо не е станало. Не споделям.... ами как ще споделя току виж ми изяли боровинките или малините. Стефко (Варна) придвидливо е взел „книжка „ с карти и описание на пещерата, обаче както вън , така и вътре нещата през очите на „колегата” , правил описанието и през нашите собствени очи , а и през дистанцията на времето от 20-тина години, изглеждаха съвсееем различни. Въпреки това намираме пещерата. Седейки тама на входа , облъхната от хладния мирис на гнили листа и почва, поглеждам пръстите си морави от слънчеви плодове и се замислям за зелената трева , която газех преди малко , за аромата и звуците на лятото край мен и се чудя: „ За какво ми е да ходя сега там- в студеното , влажното място , без лъч светлина , без помен от лятото, оцветено единствено в безбройните нюанси кафяво?” Но сега гледам синините по ръцете и краката си, образували се къде поради младостта и неопитността ми, къде от лудешкия смях заради ,който и не доглеждах на моменти къде стъпвам, къде от ‘ удобните „ ръбати местенца които избирах за почивка и виждам отговора, като приказка. Приказка за млади хора , интересуващи се от природата, а не вкопчени с поглед в десктопа, млади хора проявяващи жертвоготовност , а не егоистично робуващи на материалните си прищевки, виждам хора с огромен опит, които забравят гордост и предрасъдъци, държат се като равни с всеки от групата, виждам как се топят и изчезват границите между поколенията, между хората. Кой си? От къде си? На колко си?- няма значение, всички в пещерата, са едно , всички работят за собствената си душа, но и за общото благо , чертаят се карти, за да останат и за поколенията , за другите. Създават се митове, приказки, които да превъзпитават, сам себе си превъзпитаваш , там доло ставаш по- друг , по –добър и го отнасяш това добро горе и за другите. „ Стигнах дъното на най- дълбоката пещера !” каза гордо и с блеснал поглед Тити ( СК Саламандър)и аз моментално, мислено стъпвам на дъното и, макар, че физически не успях. Смея се и се катеря по стръмните склонове с Камен( Приста) и Дидо ( Варна) по време на надземния им обход, когато ми разказват за него, въпреки ,че пристигнахме няколко дни след като са го правили. Въздъхвам на разказите на моите приятели Руми и Ивайло ( кандидат пещерняци), когато ми разказват ,колко красива е била „Голямата яма”,
представям си и благодаря на ум на Чеми, която с огромния си опит успява с лекота да открие удобния път , сред мрака в гладката скала, за да преведе моите неопитни другари по него,
въздъхвам и пред красотата на Ямата, въпреки ,че и там не бях. Да, има много хубости там под земята и видими и невидими за очи. Стоя си насред 180-я метър на Малката яма и възклицавам пред един 400 кубиков камък от срутище, осъзнавам собствената си нищожност, но съм благодарна, че имам възможност поне да видя и да се опитам да обозра величието на природните сили. Не мога без слънцето, не мога без творенията му, но не мога да си представя живота си без покоя, равновесието и дивността на мрака там доло. Именно заради тази красотата, жадните обективи на Бранко, Стенли и Митака , непрекъснато и неуморимо жужат , в отчаян опит да я запаметят за вечността. Но е невъзможно. Вечността единствено наднича иззад очите и разказите на Ачо( СК Академик -Русе) и Камен( СК Приста), съзерцавали години наред цветовете, формите и чудесата на природата там.
Трябва да излизаме .. трудна раздяла, топлият влажен дъх на гората мами навън, но сърцата ни са в петите , ала не от страх, те ни теглят там, към дъното на пещерата. Излизаме ,сядаме , бъбрим уж весело, ала тази тежест в петите остава... вечната алчност на човека за още и още... И ето, че предложението не закъснява – ставаме бодро и се понасяме към следващата пещера, за още. Стигаме обаче до някъде, за съжаление изчерпаемите ми физически сили вземат превес над неизчерпаемия ни стремеж за подземни гледки.
Тихо, уморени и доволни се връщаме в лагера, Буш ( Приста) ни посреща размахвайки пред калните ни нослета , вкусните творения на Жужа- пресни , печени , полянски месеници с чеснова паста. Отхапвам и усещам брашнения аромат на ръцете на Жужа, бъркащи в нощвите насред поляната, примесени с мащерка и дъхави гори, пожертвали се за лагерния огън. Там са и усмихнатите Диди, Джунейт, Вили и ко. И приятелите са край мен, и любовта кротко напомня за себе си с тихия звънлив смях на Руми и Веси (СК Варна), сгушени в прегръдките на двамата левенти Ивайло и Дидо ( СК Варна).
Ноща бавно се стопява с къде реални , кеде леко пооцветени разкази за успехите и преживелиците от деня.
Новият и последен за експедицията ден започва уж с мързеливо прибиране на палатките, за да премине в трескаво събиране на лагера и бяг от внезапно залялата ни като цунами мъгла. Успяваме да я преварим и сядам на сред нея върху хълма, край успешно събрания багаж. Уж отдъхваме, ала нещо стяга сърцата ни. Няма ги още Сашо( СК Приста), Тихомир( СК Академик-Русе) и Стефан( СК Варна), последните работни пчелици на експедицията. Но не минава много време и засмените лица на героите разкъсват мъглата. Те носят пълни прониквачки с инвентар, както и с последната история , но само за тази експедиция.
Ние сламандрите нямаме търпение да чуем следващата и сами да вземем участие в нея, така, че ето ни отново стягаме прониквачки и раници и се готвим за път.
Снимки: Сашо Попов, Димитър Неделчев, Станислав Стефанов (ПК Приста) и Тодор Иванов (ПК Стринава)
