Един пещерен уикенд . Гара Лакатник. Невероятен и неочакван урок по гостоприемство. И прекрасна работа в екип.
Гара Лакатник- скални венци надупчени от пещери като швейцарско сирене, място съвсем невинно кацнало насред магическото Искърско дефиле,от София само на час и половина път под напева на железопътния реборд, действащо от години с невероятна мощ върху сензорните изследователски рецептори на софийските спелеолози, събуди любопитството ни и този уикенд съставихме съвсем прост план : да разгледаме района, да намерим локацията на някои пещери, да обходим каквото може и по възможност да се включим към проекти на работещите там клубове.
И така саламандърският отбор „Беля”-аз и Яни, реши да посети Лакатнишкия регион.
Знаейки, че транспорта до там е удобен, както и че историята и красотата на гара Лакатник, дефилето и съседните селца и градчета са вдъхновявали дори творци като Вазов, решихме че е съвсем удачно да включим в начинанието и неколцина наши приятели непещерняци. Все пак: „Колкото повече толкова повече!”е казал Мечо Пух. Въпреки обаче „хотелските условия на лакатнишките пещери”, както ги описва Константин Стоичков(Хеликтит) , липсата на непещерни благоприятни условия за нощуване, както и неблагоприятната прогноза за времето редуцира придружителите ни непещерняци до 1 - Ники от Сливен.
Отправихме апел към клубове, познаващи района. Като надеждата ни да получим съдействие беше много малка, не само поради това,че само ден преди да заминем обявихме събитието, но и заради атрактивните паралелни експедиции и събития по същото време. За щастие опасенията ни се опровергаха . Минути след като пуснахме в интернет запитването си Константин Стоичков от Хеликтит се свърза с нас и с огромен ентусиазъм предложи гостоприемството си, за чиито граници и безкористност тогава и представа си нямахме. По-късно разбрахме,че и Алексей Жалов също е имал пръст в невидимата мрежа съставена за да подсигури успеното ни гостуване в Лакатник, за което искрено му благодарим.
И така след задължителните за отбор „Беля’ перипетии в последния момент от сорта на променени разписания, липса на документи, храна, здравословно състояние, инвентар,пътна обстановка и транспорт, все пак успяхме да се озовем почти едновременно 10 минути преди влака за Лакатник, живи и здрави в София. Там и тогава се срещнахме с Коста, време за подробни запознанства нямаше. Разфучалата се баба Зима ядосано запрати влака ни и го вклини в западните крайни части на Балкана. Едва там под тромавата монотонна песен на трена, покрай забързаната Искър, огромните надвиснали над нас скални венци и снежното дихание на Зима се запознавахме с Коста и неговия план за престоя ни в Лакатник. Планът естествено преизпълняваше в пъти повече първоначалния наш план и гарантираше една огромна ангажираност на Коста с наша милост. За което благодарностите ни никога няма да стигнат.
Гара Лакатник се оказа неописуемо красиво място и въпреки сивите краски на Зимата многократно ни караше да затаим дъх пред всичките надземни и подземни карасоти, които са събрани там.
След кратка почивка на гарата, запъплихме по заснежените склонове към Козарската пещера и Свинската дупка. Коста с огромно внимание и търпение към цялата група ни преведе не само по хлъзгавите кози пътеки, но и през историята, тектониката, фауната и топографията на пещерите. Разказите му и огромната любов и страст, която явно изпитваше към тези места, направиха малките хоризонтални пещери с почти туристически характер да изглеждат в очите ни невероятни източници на красота, възможности за допир до древната история на нашите прадеди и като цяло невероятно изживяване. Поредна тръпка беше и откриването на находище от зъби и кости, навярно от пещерна мечка и с нетърпение очакваме информация за датиране и уточняване на произхода им.
Изморени късно вечерта, под тихо сипещият се над нас сняг се добрахме до Темната дупка, която със своите 8 картирани километра към момента е една от най- дългите пещери в България. Настанихме се , хапнахме, пийнахме, Коста ни посвещаваше не само в тайните на пещерата и региона, но и на спелеологията, които е събирал с дългогодишния си опит, дивихме се на вечерните потоци туристи с джобни фенерчета, които щурмуваха пещерата, посетихме един малък пещерен водоскок за преди сън и се сляхме със спокойствието на мрака.
Сутринта бяха пристигнали бъдещите нови хеликтити ръководени от Венци (ПК Хеликтит) и тъй като Коста беше поел вече ангажимент за тяхната тренировка, ние получихме удобно извинение уж под предлог,че отиваме за провизии и билети да изпълзим на светло и да вземем по няколко дози лакатнишки гледки. След много пързаляне с найлонова торбичка, много бели, много сняг, много набелязани пещерни обекти при бъдещи посещения, много красота и разбира се много смях се завърнахме в топлите прегръдки на Темната. Там курсистите на хеликтит много благородно, отстъпиха място на въжетата на Ники. В резултат на това и невероятното преживяване този уикенд под егидата на Коста, Ники часове наред докато пътувахме към Сливен,удивен ми обясняваше, как „това на повърхността не било живот, било заблуда, как може да живеят хората без да са били на такива места и да са видели такива места” и т.н
След тренировката Коста, макар и много уморен веднага ни поведе към вътрешността на Темната, само защото ни беше обещал предния ден.Той като типичен домакин, дори и повече беше приел нашето гостуване много присърце, забравяше за себе си, физическото си и психическо състояние, а непрекъснато следеше как се чувстваме аз, Яни и Ники, какво ни се прави, стараеше се да осигури маршрути удобни за уменията, способностите и интереса на всеки от нас, отделяше време и внимание на неопитния Ники, непрекъснато ми кавалерстваше, рискува да закъснее за ангажиментите си в София само и само да ми угоди да се шляя из бисерна зала в Зиданка, сприятели се с Яни, изобщо беше невероятно всеотдаен в задоволяването на нашите пещерни капризи. Със своята спонтанност в решението си да ни помогне, на нас непознатите и неизвестните нему пещерняци, както и със сърцатостта и това как отвори душата си за нас, той беше прекрасен пример както за нас, така и за всички онези спорещите по форуми, на яве и забравили изначалната идея на пещернячеството и спелеологията, а именно ОБЩАТА кауза, ПРИЯТНОТО изживяване и СБЛИЖАВАНЕТО на човека с човека (древен и настоящ) и природата, а не създаването на поредните причини за разделение и спорове.
Темната- под „черните и дрехи”се крие „бяло” сърце. Черната и „назъбена” паст, се оказва само постановка срещу вредители, което за жалост също не помага. С обемните си галерии, красиви меандри, причудливи първични форми, перспективата за нови части и продължения, удобните маршрути и достъпни кътчета, тя се оказва много „благоразположена” към пещерняците, както се изрази Коста. Фори също не беше успял да устои на притегателната и мощ и бе дошъл чак от Плевен с цялото си водолазно оборудване, за да се потопи на дълбоко в нейните неизследвани тайни. Чакаме с нетърпение да ни ги разкаже и тях.
Трите дни пещерен лагер заедно, посетените четири и набелязаните за бъдещо посещение десетки пещери, гледките, приказността на района и приятелската обстановка, която ни създаде Коста, ни помогна всички да бъдем на една честота, резонирахме заедно, всеки усещаше другия, работехме, движихме се заедно, бяхме не просто екип, бяхме един жив организъм. Смаяхме и природата, тя затаи дъх пред невероятната магия на връзката между нас и ни затвори в един защитен балон, Зимата извън Лакатник фучеше и размяташе сърдито коси, но не можеше да ни докосне, там закътани в дефилето се радвахме както на прекрасно време, на талантливия художник- природата, така и на познанството един с друг.
България с нейния карст, реки, планини,фауна, сърцатост, талант и духовност на хората, с нейните безбройни богатства винаги ще тече във вените ми като огнен спомен, където и да съм.
Забележка: Отправям апел към някои членове на пещерните клубове, скъпи колеги Вие сте много повече от обикновени жители на майката Земя, вие давате времето, енергията, средствата ,често здравето и живота си за пещерното дело, вие сте просветени в много от тайните на развитието,минало , настоящо и бъдещо на планетата и човека, не се принизявайте, не се срамете като зографисвате и замърсявате недрата, а и повърхността на Земята. Да понякога това е неизбежно, но надписи като „Speleo dance”’, имена на клубове и членове, с дати и години на посещение, купища отработен карабит и батерии спокойно могат да се избегнат.
Благодаря ви предварително за ангажимента по редуциране на замърсяванията и вандализма!
